Тъкмо се връщам заредена с радост от разходка край реката. 
  Водната повърхност отразява раззеленилия се свят наоколо. 
 Образът обаче, се разбива и приплъзва по леките вълнички на повърхността. 
 Да, там нашият свят не изглежда никак цял. Между фрагментите му прозира кротката водичка, която прави животът ни възможен, но може да бъде и могъща стихия.
   Нашето огледало, с което улавяме образи е направено от душа и ум. 
  Когато душата е спокойна, умът на нейната повърхност дава много ясна и детайлна картина на всички неща. 
   Щом се развълнуваме, това драстично се променя.
  Предполагам, че имате впечатления, че  главата ми е препълнена с източни философии.
   И може да се очаква сега да кажа, че е добре да се избягват силните емоции. 
 Но не. 
   Знам, че има любов и омраза, които заслепяват. 
  Но днешната идея, която ще споделя е, че има спокойна любов, която прави виждането ясно. 
  И за своя собствена изненада, ще кажа, че има и омраза, която дава спокойствие. 
 Ако махнеш глупавата част:"О не, мразя го този, значи съм чудовище! " или "Това е гад и аз го мразя, защото съм от добрите. " 
   Махаме ги тези щуротии и остава да разберем с какво ни застрашават, с какво разполагат, кое е в нашите ръце. 
   Спокойствието идва от решимостта да се бориш и желанието да го направиш добре. 
   Идва и от желанието да обичаш и да се радваш на света и живота, каквито са, в цялото им многообразие. 
  Благодаря на човека, който обича да ни напомня за многото цветове извън черното и бялото! 
  

човекА!

(С цялото ми уважение.)

Чудех се как е правилно.

Спокойна любов? Звучи чудесно, благоразумно... :)

може да се получи спокойна. :)
Или не точно да я няма, а да се балансира разрушителната и градивната сила.
Сега вече теоретизирам.

А изследователския Дух, който живее и твори в теб, е в хармония с тази Велика сила!
Това, което прочитам при теб, винаги ме радва с дълбочината си...

за добрите думи и подкрепата!
Много ценя мнението Ви, защото имам високо мнение за мисълта и творчеството Ви.